 |
| Източник: pravoslavie.bg |
Към края на поредния си археологически сезон доцент (това е официалната му академична длъжност, макар да няма нищо против да бъде кичен от медиите с епитета "професор") Николай Овчаров се похвали с разкопаването на нова, неизвестна до този момент раннохристиянска църква в подножието на крепостта, която той обича да нарича Перперикон.
В своя дописка във вестник "Стандарт" (една от многобройните му медийни изяви по темата, всички със сходен характер и съдържание) той дава подробности за проведените от него и екипа му проучвания. Думите му, по традиция достигащи до широки обществени кръгове, поставят редица въпроси, които няма как и не следва да бъдат подминавани с лека ръка.
"Особено важно като информация", пише Николай Овчаров, "е сигурното наличие на синтрон в олтара и на трибуната за проповеди на висшите свещенослужители (амвон) в центъра. Те доказват, че новооткритата църква е била епископската катедрала на Перперикон във втората половина на V-VI в."
Всъщност нито синтронът, нито амвонът са сами по себе си свидетелства за катедралния, епископски характер на тази църква.
Синтронът е каменна или тухлена пейка (възможно е да е имало и дървени, но такива най-малкото не са запазени) от няколко стъпала, която има полукръгла (подковообразна) форма и се разполага покрай вътрешната стена на централната апсида на (част от) християнските храмове. Тук сяда висшият клир по време на литургия, в това число и епископът, който има обособена катедра (трон) насред синтрона. Синтрони има, обаче, не само в епископски църкви, а и в такива, в които може да се отслужи литургия, на която присъства и епископ, без да са сами по себе си катедрални храмове. Всъщност познатите примери за църкви със синтрони през късната античност и ранното средновековие са толкова много, че някои изследователи основателно си задават въпроса дали в даден момент направата на синтрон не е просто мода. Нерядко две или повече едновременно функционирали църкви на едно и също място притежават синтрони, което само по себе си е достатъчно свидетелство за това, че не е възможно всяка от тях да се интерпретира като катедрална черква. Нещо повече - немалко от познатите ни раннохристиянски синтрони не разполагат с обособена катедра, така щото при тях дори не може да се допусне присъствие на епископ при богослужението. Тъкмо такъв е случаят с разкопаната от Н. Овчаров църква (вж. повече по въпроса за синтроните у M. Altripp, Beobachtungen zu Synthronoi und Kathedren in byzantinischen Kirchen Griechenlands. Bulletin de correspondance hellénique 124/1, 2000, pp. 377-412).
Амвонът е издигнато място в централния кораб на раннохристиянските (и по-късните източноправославни храмове), от което свещеници и дякони четат най-често старозаветни и евангелски текстове. Макар да са познати случаи, в които епископи проповядват от амвона (Йоан Златоуст, Августин Блажени), като цяло той не служи за епископска проповед. Самият факт, че късноантичните извори изрично отбелязват проявите на споменатите църковни отци от амвона говори за необичайността на това явление. На амвона обичайно застава свещеник, а не епископ (A. Damblon, Ab-Kanzeln gilt nicht. Zur Geschichte und Wirkung christlicher Predigtorte. Münster-Hamburg-London 2003. S. 20). Епископът проповядва от своя трон, от своята катедра в синтрона.
Както стана дума, тези два елемента от литургичния църковен интериор присъстват в достатъчно голям брой късноантични и средновековни храмове, които не са епископски църкви, за да може да се приемат за доказателство за катедралния характер на новоразкопаната църква. Впрочем те нерядко се срещат в два и повече едновременно функциониращи храма в едно и също селище, което автоматично изключва възможността всички те да са "катедрални църкви". Любопитното е, че един от обектите с повече от една църква със синтрон и амвон е ... т. нар. Перперикон! Преди повече от десетилетие там бе разкопана друга църква (според Овчаров "най-ранната в Родопите" и същевременно "еднокорабна базилика", което е абсолютен нонсенс от гледна точка на архитектурната терминология) с такива литургични интериорни елементи. На публиката бе обявено, че в нея е проповядвал "покръстителят на бесите и на Родопите" Никита Ремесиански. Това, разбира се, не отговаря на истината, но на този проблем ще посветя отделен текст.
Като прибавим към всичко казано дотук общоизвестния факт, че нито един от многобройните епископски списъци от времето на съществуването на тази църква не познават епископия, която да може да се локализира не на, а поне в близост до т. нар. Перперикон, твърдението за нейния катедрален характер става повече от съмнително.
Макар и да е общоизвестен, Николай Овчаров премълчава този факт, за да опита да внуши на читателите си, че т. нар. Перперикон е посочен в писмените извори като епископски център в Родопите: "За съжаление църковната организация от V-VI в. в тази част на Балканския полуостров е далеч по-неясна. Единствено сведение намираме в т. нар. Псевдо-Епифаниев списък от VII в., където става дума за обширната епископия Родопи. Може би именно Перперикон е бил център на тази голяма катедра".
Ако сведенията на Псевдо-Епифаниевия списък (Гръцки извори за българската история, том III; срв. и J. Darrouzes, Notitiae episcopatuum ecclesiae Constantinopolitanae, Paris 1981, pp. 204-213) не бяха достатъчно ясни и категорични кои точно са църковните центрове на епархия Родопи през късната античност и оставяха поне малко поле за маневриране и полет на фантазията, в посочения цитат нямаше да има "може би", а Перперикон щеше да стане безусловния църковен властелин на планината. Но при наличните данни дори Николай Овчаров няма как - дори при цялото си желание - да каже на бялото черно, поради което е принуден да вмъкне въпросното "може би". То лесно ще се игнорира от неизкушения читател, който ще приеме внушението на "професора", който пък е "защитил научната си чест", избягвайки да се ангажира изцяло с едно само по себе си абсурдно твърдение. Абсурдно, защото Псевдо-Епифаниевият списък познава следните центрове в епархия Родопи: митрополия Траянополис (при дн. Александруполис) и автокефални архиепископии Марония и Максимианополис (дн. Гюмюрджина/Комотини). Прочее същият извор показва ясно в каква малка степен е налице припокриване между "епархия Родопа" и планината Родопи, причислявайки към първата архиепископски центрове като Анхиало, Енос и Кипсела (дн. Ипсала). Така или иначе нямаме никакви основания да търсим въз основа на Псевдо-Епифаниевия списък епископия на т. нар. Перперикон, камо ли пък "център на епархия Родопа".
Тъй като Николай Овчаров не е призван да открива неща, които са по-малки от други неща, новооткритата църква съвсем естествено се превръща в "най-голямата известна досега раннохристиянска църква в Родопите" със своите 35 м дължина и 14 м ширина. Това, което той спестява на читателите си, е фактът, че това са размерите на църквата с нейния атриум - обширен двор, ограден с колонади, от западната й страна. Благодарение на него тя успява да надхвърли с малко дължината на други раннохристиянски родопски църкви (без атриуми!) като базиликите при Голямо Белово, Гела и тетраконхалното бижу на късноантичната архитектура у нас - Червената църква край Перущица. Впрочем последната (ако следваме простата аритметика) е по-голяма от Овчаровата базилика, тъй като е малко по-къса, но за сметка на това почти двойно по-широка.
Разбира се, само по себе си абсурдно е да се съди за значимостта на една църква (а още повече за значимостта в църковно отношение на мястото, на което се намира тя) по нейните размери, но ако все пак трябва да мерим според толкова любимите на Овчаров количествени показатели, новоразкопаната от него църква е доста по-малка на фона на споменатите родопски църкви без атриуми, тъй като площта на вътрешното й пространство, т. е. на наоса, позволява събиране по време на литургия на значително по-малък брой богомолци в сравнение с останалите.
Наличието на атриум при църквата от т. нар. Перперикон е само по себе си интересно, тъй като въпросният ограден двор действително се среща при не една и две раннохристиянски църкви, но далеч не е - както твърди Николай Овчаров - "задължителен за раннохристиянските храмове". Бидейки обявен за "задължителен", той сам по себе си не е интересен за проучвателя си, освен като аксесоар, придаващ нужната дължина на "най-голямата църква в Родопите".
Всъщност нито синтронът, нито амвонът са сами по себе си свидетелства за катедралния, епископски характер на тази църква.
 |
| Олтарното пространство на църквата Паная Екатонтапилиани (о-в Парос, Гърция) с многостъпален синтрон и катедра по средата му [© Olaf Tausch, via Wikimedia Commons] |
Синтронът е каменна или тухлена пейка (възможно е да е имало и дървени, но такива най-малкото не са запазени) от няколко стъпала, която има полукръгла (подковообразна) форма и се разполага покрай вътрешната стена на централната апсида на (част от) християнските храмове. Тук сяда висшият клир по време на литургия, в това число и епископът, който има обособена катедра (трон) насред синтрона. Синтрони има, обаче, не само в епископски църкви, а и в такива, в които може да се отслужи литургия, на която присъства и епископ, без да са сами по себе си катедрални храмове. Всъщност познатите примери за църкви със синтрони през късната античност и ранното средновековие са толкова много, че някои изследователи основателно си задават въпроса дали в даден момент направата на синтрон не е просто мода. Нерядко две или повече едновременно функционирали църкви на едно и също място притежават синтрони, което само по себе си е достатъчно свидетелство за това, че не е възможно всяка от тях да се интерпретира като катедрална черква. Нещо повече - немалко от познатите ни раннохристиянски синтрони не разполагат с обособена катедра, така щото при тях дори не може да се допусне присъствие на епископ при богослужението. Тъкмо такъв е случаят с разкопаната от Н. Овчаров църква (вж. повече по въпроса за синтроните у M. Altripp, Beobachtungen zu Synthronoi und Kathedren in byzantinischen Kirchen Griechenlands. Bulletin de correspondance hellénique 124/1, 2000, pp. 377-412).
 |
| Амвон от църквата Сан Аполинаре Нуово (VI в., Равена, Италия) [© José Luiz Bernardes Ribeiro, via Wikimedia Commons] |
Амвонът е издигнато място в централния кораб на раннохристиянските (и по-късните източноправославни храмове), от което свещеници и дякони четат най-често старозаветни и евангелски текстове. Макар да са познати случаи, в които епископи проповядват от амвона (Йоан Златоуст, Августин Блажени), като цяло той не служи за епископска проповед. Самият факт, че късноантичните извори изрично отбелязват проявите на споменатите църковни отци от амвона говори за необичайността на това явление. На амвона обичайно застава свещеник, а не епископ (A. Damblon, Ab-Kanzeln gilt nicht. Zur Geschichte und Wirkung christlicher Predigtorte. Münster-Hamburg-London 2003. S. 20). Епископът проповядва от своя трон, от своята катедра в синтрона.
Както стана дума, тези два елемента от литургичния църковен интериор присъстват в достатъчно голям брой късноантични и средновековни храмове, които не са епископски църкви, за да може да се приемат за доказателство за катедралния характер на новоразкопаната църква. Впрочем те нерядко се срещат в два и повече едновременно функциониращи храма в едно и също селище, което автоматично изключва възможността всички те да са "катедрални църкви". Любопитното е, че един от обектите с повече от една църква със синтрон и амвон е ... т. нар. Перперикон! Преди повече от десетилетие там бе разкопана друга църква (според Овчаров "най-ранната в Родопите" и същевременно "еднокорабна базилика", което е абсолютен нонсенс от гледна точка на архитектурната терминология) с такива литургични интериорни елементи. На публиката бе обявено, че в нея е проповядвал "покръстителят на бесите и на Родопите" Никита Ремесиански. Това, разбира се, не отговаря на истината, но на този проблем ще посветя отделен текст.
Като прибавим към всичко казано дотук общоизвестния факт, че нито един от многобройните епископски списъци от времето на съществуването на тази църква не познават епископия, която да може да се локализира не на, а поне в близост до т. нар. Перперикон, твърдението за нейния катедрален характер става повече от съмнително.
Макар и да е общоизвестен, Николай Овчаров премълчава този факт, за да опита да внуши на читателите си, че т. нар. Перперикон е посочен в писмените извори като епископски център в Родопите: "За съжаление църковната организация от V-VI в. в тази част на Балканския полуостров е далеч по-неясна. Единствено сведение намираме в т. нар. Псевдо-Епифаниев списък от VII в., където става дума за обширната епископия Родопи. Може би именно Перперикон е бил център на тази голяма катедра".
Ако сведенията на Псевдо-Епифаниевия списък (Гръцки извори за българската история, том III; срв. и J. Darrouzes, Notitiae episcopatuum ecclesiae Constantinopolitanae, Paris 1981, pp. 204-213) не бяха достатъчно ясни и категорични кои точно са църковните центрове на епархия Родопи през късната античност и оставяха поне малко поле за маневриране и полет на фантазията, в посочения цитат нямаше да има "може би", а Перперикон щеше да стане безусловния църковен властелин на планината. Но при наличните данни дори Николай Овчаров няма как - дори при цялото си желание - да каже на бялото черно, поради което е принуден да вмъкне въпросното "може би". То лесно ще се игнорира от неизкушения читател, който ще приеме внушението на "професора", който пък е "защитил научната си чест", избягвайки да се ангажира изцяло с едно само по себе си абсурдно твърдение. Абсурдно, защото Псевдо-Епифаниевият списък познава следните центрове в епархия Родопи: митрополия Траянополис (при дн. Александруполис) и автокефални архиепископии Марония и Максимианополис (дн. Гюмюрджина/Комотини). Прочее същият извор показва ясно в каква малка степен е налице припокриване между "епархия Родопа" и планината Родопи, причислявайки към първата архиепископски центрове като Анхиало, Енос и Кипсела (дн. Ипсала). Така или иначе нямаме никакви основания да търсим въз основа на Псевдо-Епифаниевия списък епископия на т. нар. Перперикон, камо ли пък "център на епархия Родопа".
Тъй като Николай Овчаров не е призван да открива неща, които са по-малки от други неща, новооткритата църква съвсем естествено се превръща в "най-голямата известна досега раннохристиянска църква в Родопите" със своите 35 м дължина и 14 м ширина. Това, което той спестява на читателите си, е фактът, че това са размерите на църквата с нейния атриум - обширен двор, ограден с колонади, от западната й страна. Благодарение на него тя успява да надхвърли с малко дължината на други раннохристиянски родопски църкви (без атриуми!) като базиликите при Голямо Белово, Гела и тетраконхалното бижу на късноантичната архитектура у нас - Червената църква край Перущица. Впрочем последната (ако следваме простата аритметика) е по-голяма от Овчаровата базилика, тъй като е малко по-къса, но за сметка на това почти двойно по-широка.
Разбира се, само по себе си абсурдно е да се съди за значимостта на една църква (а още повече за значимостта в църковно отношение на мястото, на което се намира тя) по нейните размери, но ако все пак трябва да мерим според толкова любимите на Овчаров количествени показатели, новоразкопаната от него църква е доста по-малка на фона на споменатите родопски църкви без атриуми, тъй като площта на вътрешното й пространство, т. е. на наоса, позволява събиране по време на литургия на значително по-малък брой богомолци в сравнение с останалите.
Наличието на атриум при църквата от т. нар. Перперикон е само по себе си интересно, тъй като въпросният ограден двор действително се среща при не една и две раннохристиянски църкви, но далеч не е - както твърди Николай Овчаров - "задължителен за раннохристиянските храмове". Бидейки обявен за "задължителен", той сам по себе си не е интересен за проучвателя си, освен като аксесоар, придаващ нужната дължина на "най-голямата църква в Родопите".
Всичко изброено дотук е резултат от желанието, от нуждата, ако щете, да се произвеждат никому ненужни сензации, които не почиват на никакви реални исторически или исторически данни, само и само да "продаде" по-добре на широката публика определен археологически обект. Тъжно ми е да го кажа, но към днешна дата вече ми е трудно да отговоря на въпроса "яйцето или кокошката", или, казано другояче, дали самата жадна за сензации "широка публика" не провокира и не подхранва подобно поведение. Все пак съм убеден, че "рибата се вмирисва откъм главата" и че именно "духовните пастири" и "учените глави" не следва да се поддават на жаждата за сензации, а още по-малко пък да я подхранват. Това ми убеждение, впрочем, е и основният ми мотив да започна да списвам този блог.
За съжаление "търговията със сензации" бледнее на фона на друг, много по-съществен, проблем, който нанася непоправими щети тук и сега и заплашва пряко културно-историческото ни наследство:
"Сега искам да си почина малко", казва Овчаров другаде, "защото [...] никой не е разкопавал такава грандиозна сграда за толкова кратко време". И - не че е за хвалба! - наистина е така. Разкопките започват в края на юни. "Следващите два и половина месеца преминаха в напрегната работа на повече от 70 работници. В началото на септември вече бяхме разкрили цялата сграда и бяхме наясно със сложната й история".
За съжаление "търговията със сензации" бледнее на фона на друг, много по-съществен, проблем, който нанася непоправими щети тук и сега и заплашва пряко културно-историческото ни наследство:
"Сега искам да си почина малко", казва Овчаров другаде, "защото [...] никой не е разкопавал такава грандиозна сграда за толкова кратко време". И - не че е за хвалба! - наистина е така. Разкопките започват в края на юни. "Следващите два и половина месеца преминаха в напрегната работа на повече от 70 работници. В началото на септември вече бяхме разкрили цялата сграда и бяхме наясно със сложната й история".
Два месеца ...
С подобни темпове не се разкопава дори при спасителни или аварийни проучвания, когато археолозите са притискани от поставени им от инвеститорите срокове или се борят за спасението на заплашен от безвъзвратно унищожение паметник на миналото. Такива стахановски разкопки са били характерни било за зачатъчния период на родната археология преди повече от век, било за 70-те години на отминалото столетие, когато Плиска, Преслав, Търново и десетки други градове и крепости трябвало да бъдат спешно очистени от пръстта, за да застанат в центъра на всенародното опиянение, наречено 1300-годишен юбилей.
Какво наложи, питам се, "най-голямата в Родопите", "уникална за планинските условия" църква, каквито "в България има не повече от четири или пет" (все твърдения на Овчаров, имащи малко общо с истината, но нейсе), да бъде разкопана по подобен начин, с такава свръхзвукова скорост? Дори само от направената с дрон снимка насред разкопките, циркулираща из интернет и поставена (и) в началото на този текст, е ясно, че убийствената скорост е съпътствана от нискокачествена археологическа методика - работа без план-квадратна мрежа, без оставяне на контролни профили в различните части на църквата, и съответно без всякаква възможност за проследяване на културните напластявания и техните стратиграфски взаимоотношения. Всичко това при паметник, който според проучвателя си има живот (и то сложен) в продължение на близо хилядолетие между V и XIV в. След това бива погребан под земята и пази тайните си, недокоснат от човешки ръце в продължение на няколко века, за да дойде моментът, в който да бъде разкопан, по-точно изгребан (но не и проучен!) по "индианаджоунсовски":
Няма иманяр, който да разполага с подобен ресурс. Трудно иманяр ще успее да екипира няколко десетки работници, които в продължение на два месеца неуморно да очистват от пръстта безценен археологически паметник, унищожавайки ден подир ден повечето информация, която той е можел и евентуално искал да сподели с нас. Да, намерените находки няма да бъдат изнесени зад граница и не са попаднали в частни колекции, а са влезли във фондовете и витрините на музея в Кърджали, но информационната им стойност - бидейки лишени от контекст - е нищожна. В крайна сметка имаме пред нас поредния паметник, за който няма да знаем нищо друго, освен онова, което разкопалият го си представя или (си мисли, че) е научил за него. Лошото е, когато подобни неща се случват не в 1816 или в 1916, а в 2016 г.
"Туристите по Перперикон са вече хиляди", казва Овчаров пред агенция "Фокус", "особено сега през празниците. Хората бяха навсякъде, не можехме да се разминаваме по алеите. Много е хубаво, защото и заради това го правим – не само заради чисто научни цели (курсивът мой - Ч. К.), но и да развием културния туризъм в Източните Родопи, а и в България като цяло".
"Туристите по Перперикон са вече хиляди", казва Овчаров пред агенция "Фокус", "особено сега през празниците. Хората бяха навсякъде, не можехме да се разминаваме по алеите. Много е хубаво, защото и заради това го правим – не само заради чисто научни цели (курсивът мой - Ч. К.), но и да развием културния туризъм в Източните Родопи, а и в България като цяло".
Колко истина има в тези думи ...
И колко тъга навяват те всъщност ...
Азбучни истини! В провинция Скития през VІ в. има 16 епископски престола, но в нито един от проучените катедрални епископски храмове /Томис, Истрия, Халмирис, Залдапа, Аксиополис и пр./ не е открит синтрон. Напротив, в Мизия има 5 епископски престола, но синтрони се откриват в почти всички проучени базилики, включително "селски" като Бяла! Аналогична е ситуацията с амвоните! В епископските списъци, така детайлно проучени /последно,доколкото ми е известно, от Ж. Дарузе и проф. Ламберт/, действително липсва епископски престол в Перперикон! Иначе, много професионално написана работа от колегата Ч. Кирилов, и най-важното, че е Вярна! Г. Атанасов
ОтговорИзтриванеДреме му на Овчарчето! Нали му издават открити листове за разкопки и никой не му търси сметка за това как работи! Той системно съсипва Перперикон, откакто е започнал "проучването" му. Всезнаещ е за всички епохи, предхождащи сферата, в която би трябвало да е вещ - i. e. Средновековието. Да беше станал журналист, а той прегърна нищо неподозиращата археология ...
ОтговорИзтриване